Някъде там...
Някъде..там...
Едно пътуване. Някъде в Родопите. Разходка в разгара на лятото. Бягащи дървета, тичащи нивици, хора – стърчащи сред буен тютюн… И хиляди надежди, пръснати в пясъка. Чакащи.
Родопското село Долен – стара моя любов, ни посреща със светлината на чистата планинска утрин, отразена в купищата камъни по пътя, където местните изкарват хляба. Старата табелка на шосето ни напомня, че влизаме в „архитектурен резерват”. Белеещите се каменни къщи въздишат, когато се препъвам по калдъръмите и търся гледна точка за снимка. Някои вече са рухнали, други са купени и чакат да им върнат младостта, а трети се усмихват като булки – с новите си блестящи прозорци.
Въпросите ме връхлитат като мухи. Дали природата наоколо е единственото живо същество, което се възражда въпреки немарливостта; дали някой се трогва от рушащата се църква – културен феномен; дали някой не си върши работата, а останалите са принудени да оцеляват? Селото е с интересна история, с голямо участие във Възраждането, с уникален принос в изворния фолклор и възрожденската архитектура. Туризмът е добра алтернатива за жителите му, но те самите още не го разбират. Има ориентация от няколко по-далновидни собственици на реставрирани къщи, но като цяло – местните се препитават с добив и обработка на камък, строителство и малко тютюн. Пред затваряне е училището, а читалището не функционира от миналия век. Многохилядно в близкото минало селище с: дюкяни, канализация, занаятчийски работилници, винопроизводство и прочуто „Доленско пеене”, това място бавно угасва под натиска на времето и обстоятелствата. Но все пак „людето” чакат и се надяват.
Тук съм по две причини – да снимам „курбан за къща” и да покажа забележителностите на мои приятели от София. Известния бай Лозан – ковач и майстор-зидар, дава агне за здраве и добруване в новостроящата се къща - семейна мечта. Питам за ритуала. Кръвта на жертвеното животно трябва да бъде излята в темелите, а костите и рогата – заровени под вратата. Веднага се сещам за „вграждането на сянката” от народните ни приказки. Може би човешката жертва е заменена с животинска, но старите дюлгерски традиции продължават да живеят в някаква форма. Езичеството все още битува в сърцата на хората от планината и вярата в ритуалите често става двигател на подобни действия. Но мотивът е - добруването на всички. На строителите, на бъдещите обитатели и на домакините – всички да са доволно почерпени и нахранени. За да е светло бъдещето, за да живее доброто, а злото „да спи под камък”.
Приятелите, вече закусили, са готови за посещение на „светите” места.Излизаме от селото по пътечката, през рекичката и ето ни – на „Атанасов чучур”. За това място се знае, че са погребани „неопятите” деца и че водата от изворчето е целебна. Напълваме една бутилка от едвам процеждащата се благодат и продължаваме нагоре. На „Минчен бук” ни посрещат кравите - с бадемовите си, усмихнати очи, а каменния кръст безмълвно ни напомня, че времето е и благословия, и проклятие. Чувала съм няколко варианта на легендата за този кръст, но явно е работа на християни и усещането е като в горски храм. Панорамата е по родопски живописна и фотографските ни пориви биват възнаградени с картини от багри и форми. Небето от север става като сивия гнайс, който се добива в тази част на планината и ние питаме говедаря дали идва буря. „Няма да лети” е отговорът, което е сигнал за мен, да побързаме към селото. Тукашните са зевзеци и като ”метнат” някой, години след това си разказват случките, в които „Настрадин Ходжа” са самите те.
Пороят ни застига в църквата, където доленската, пееща „на високо” баба Яна и дядо Митьо – нейния другар в живота, току приключват с метенето. Палим по свещичка и се заслушваме в правдивите думи на Старите, акомпанирани от барабанен ритъм на сипещи се от небето бели перли. Безмълвни молитви и неизказани надежди полепват по иконостаса. Свети Илия ни заставя да се вгледаме в дърворезбите, стенописите, иконите, течащите прозорци, капките от тавана, камъка-светилник и везаните тъкани. Древността наднича през всичките погледи на светци и грешници, през човчиците на изваяните от дърво птички, през течащите, разкривени прозорци и дори през прокапалия, разчорлен таван…Древността е навсякъде. Чакаща, питаща и неумолима. „Няма надежда”- казва баба Яна и отваря вратата. Тръгваме в дъжда, газейки в кал и ледени топчета. Водата измива тягостното чувство, а разбития калдъръм - заприличал на буен поток, ни отвежда в „къща за гости”, където екскурзиантите отиват да проснат дрехите си и да се стоплят, а аз се отправям към следващата точка от програмата.
В реновирана къща на богат собственик – другоселец, е устроен кът за Угощение. Раздава се „курбан” за добруване. Огромна салата - украсена с наздравици, майстори с акордеон и тарамбука, народни песни, тава с „печено” и залязващо слънце оповестяват началото на празненството. Настъпва свежа и ароматна вечер, гарнирана с всеобщо веселие, детско присъствие и родопски „мохабети”. Нощта закача звездички, а лунният сърп добавя метален блясък в нюансите. Замъглени мисли отлитат в тъмното, сенките тръгват след тях, а тишината поема самотната си щафета. Бавни секунди в къщата на бай Лозан, където жадно преглъщаме сочната диня и се отдаваме на незапомнени разговори.
Някой дърпа шалтера и странни сънища се посипват върху изморените ни клепачи.Потъвам дълбоко в себето. И там, някъде срещам скитницата с дрипавата риза. Там, някъде осиротяла самодива оплаква загубения рай. Там, някъде малко момиче целува икона и полита с крилата на тихата радост.Там, някъде надеждата за добруване засява разораната си гръд. Само там, някъде…Където и да е.
Родопското село Долен – стара моя любов, ни посреща със светлината на чистата планинска утрин, отразена в купищата камъни по пътя, където местните изкарват хляба. Старата табелка на шосето ни напомня, че влизаме в „архитектурен резерват”. Белеещите се каменни къщи въздишат, когато се препъвам по калдъръмите и търся гледна точка за снимка. Някои вече са рухнали, други са купени и чакат да им върнат младостта, а трети се усмихват като булки – с новите си блестящи прозорци.
Въпросите ме връхлитат като мухи. Дали природата наоколо е единственото живо същество, което се възражда въпреки немарливостта; дали някой се трогва от рушащата се църква – културен феномен; дали някой не си върши работата, а останалите са принудени да оцеляват? Селото е с интересна история, с голямо участие във Възраждането, с уникален принос в изворния фолклор и възрожденската архитектура. Туризмът е добра алтернатива за жителите му, но те самите още не го разбират. Има ориентация от няколко по-далновидни собственици на реставрирани къщи, но като цяло – местните се препитават с добив и обработка на камък, строителство и малко тютюн. Пред затваряне е училището, а читалището не функционира от миналия век. Многохилядно в близкото минало селище с: дюкяни, канализация, занаятчийски работилници, винопроизводство и прочуто „Доленско пеене”, това място бавно угасва под натиска на времето и обстоятелствата. Но все пак „людето” чакат и се надяват.
Тук съм по две причини – да снимам „курбан за къща” и да покажа забележителностите на мои приятели от София. Известния бай Лозан – ковач и майстор-зидар, дава агне за здраве и добруване в новостроящата се къща - семейна мечта. Питам за ритуала. Кръвта на жертвеното животно трябва да бъде излята в темелите, а костите и рогата – заровени под вратата. Веднага се сещам за „вграждането на сянката” от народните ни приказки. Може би човешката жертва е заменена с животинска, но старите дюлгерски традиции продължават да живеят в някаква форма. Езичеството все още битува в сърцата на хората от планината и вярата в ритуалите често става двигател на подобни действия. Но мотивът е - добруването на всички. На строителите, на бъдещите обитатели и на домакините – всички да са доволно почерпени и нахранени. За да е светло бъдещето, за да живее доброто, а злото „да спи под камък”.
Приятелите, вече закусили, са готови за посещение на „светите” места.Излизаме от селото по пътечката, през рекичката и ето ни – на „Атанасов чучур”. За това място се знае, че са погребани „неопятите” деца и че водата от изворчето е целебна. Напълваме една бутилка от едвам процеждащата се благодат и продължаваме нагоре. На „Минчен бук” ни посрещат кравите - с бадемовите си, усмихнати очи, а каменния кръст безмълвно ни напомня, че времето е и благословия, и проклятие. Чувала съм няколко варианта на легендата за този кръст, но явно е работа на християни и усещането е като в горски храм. Панорамата е по родопски живописна и фотографските ни пориви биват възнаградени с картини от багри и форми. Небето от север става като сивия гнайс, който се добива в тази част на планината и ние питаме говедаря дали идва буря. „Няма да лети” е отговорът, което е сигнал за мен, да побързаме към селото. Тукашните са зевзеци и като ”метнат” някой, години след това си разказват случките, в които „Настрадин Ходжа” са самите те.
Пороят ни застига в църквата, където доленската, пееща „на високо” баба Яна и дядо Митьо – нейния другар в живота, току приключват с метенето. Палим по свещичка и се заслушваме в правдивите думи на Старите, акомпанирани от барабанен ритъм на сипещи се от небето бели перли. Безмълвни молитви и неизказани надежди полепват по иконостаса. Свети Илия ни заставя да се вгледаме в дърворезбите, стенописите, иконите, течащите прозорци, капките от тавана, камъка-светилник и везаните тъкани. Древността наднича през всичките погледи на светци и грешници, през човчиците на изваяните от дърво птички, през течащите, разкривени прозорци и дори през прокапалия, разчорлен таван…Древността е навсякъде. Чакаща, питаща и неумолима. „Няма надежда”- казва баба Яна и отваря вратата. Тръгваме в дъжда, газейки в кал и ледени топчета. Водата измива тягостното чувство, а разбития калдъръм - заприличал на буен поток, ни отвежда в „къща за гости”, където екскурзиантите отиват да проснат дрехите си и да се стоплят, а аз се отправям към следващата точка от програмата.
В реновирана къща на богат собственик – другоселец, е устроен кът за Угощение. Раздава се „курбан” за добруване. Огромна салата - украсена с наздравици, майстори с акордеон и тарамбука, народни песни, тава с „печено” и залязващо слънце оповестяват началото на празненството. Настъпва свежа и ароматна вечер, гарнирана с всеобщо веселие, детско присъствие и родопски „мохабети”. Нощта закача звездички, а лунният сърп добавя метален блясък в нюансите. Замъглени мисли отлитат в тъмното, сенките тръгват след тях, а тишината поема самотната си щафета. Бавни секунди в къщата на бай Лозан, където жадно преглъщаме сочната диня и се отдаваме на незапомнени разговори.
Някой дърпа шалтера и странни сънища се посипват върху изморените ни клепачи.Потъвам дълбоко в себето. И там, някъде срещам скитницата с дрипавата риза. Там, някъде осиротяла самодива оплаква загубения рай. Там, някъде малко момиче целува икона и полита с крилата на тихата радост.Там, някъде надеждата за добруване засява разораната си гръд. Само там, някъде…Където и да е.
Коментари