МагМО и Дървото на Желанията

Имало едно време....Once upon a time.....hubo una vez......был один раз......
Разказвачите започват приказките си така.... Разказвачите дори си ги измислят. Но повечето ги знаят от бабите си, а те от техните баби....И така приказките се пренасят от разказвачите през ери и епохи, за да се разказват по всяко време, на всяко място, за всеки, който вярва на приказки. Разказвачите обичат да споделят мъдрите слова, интересните истории, забавните случки, поучителните разкази, митичните легенди, мистичните свидетелства...Разказвачите са неми свидетели на живота и добри приятели на всички живи същества. Те често свирят на различни инструменти и пеят песни за да разнообразяват и оцветяват разказа си. Разказвачите са като филм - можеш да ги гледаш и слушаш до захлас. Те умеят да разказват ИНТЕРЕСНО.

Едно такова създание МО  - нещо средно между веща жена и смешен клоун живее и до ден днешен някъде между земята и небето, на границата на епохите, в едно много красиво островче сред космическата пустош. Там изгревите и залезите са без облаци, а Луната е винаги пълна, защото такава е гледната точка на мястото. МО  обикновено сяда под единственото дърво, което не е съвсем обикновено, а е Дърво на Желанията. С него се забавляват ден и нощ докато приказките не спират да извират от бабините деветини на Старата Шапка на МагМо. В короната си Дървото е приютило много и най-различни птици и ги храни с най-различните си плодове и цветове с форми на мандали.  Птиците чуруликат и подскачат радостни в короната, но никой освен Мо незнае за  единствено Му желание, Даааа...Дървото на Желанията има желание. То обича приказките и желанието му да ги слуша нараства с всяка нова приказка. Такава е природата на приказките - те са вълшебни и Дървото обожава да пие нектара на това вълшебство.  Да слуша приказките на Мо е единственото Му желание. . Поради тази ...и не само... причина те двамата са най-добрите приятели в този свят,  Така животът им се случва по най-щастливия начин. Мо си нахлупва Старата Шапка, с която добива свойствата да се преобразява и веднага разказва нова приказка. Дървото  преживява чутото и резонира със своите клонки, листенца и мандали.  А птиците замлъкват, слушат и пригласят със солови изпълнения докато разказът тече. Музика блика от сърцевината на дървото,  МагМо играе ролите на всеки в приказката и така островчето става сцена на нов спектакъл от живота на другите, пръснати нявсякъде из космоса, всеки по своя път на някъде...

Никой незнаеше как се бяха появили там островчето, Дървото и Мо, но те си съществуваха по своя си начин, имаха си всичко необходимо и си се забавляваха максимално.
Но един път се случи. Дойде. Промяната.
Тъкмо когато Луната се сбогуваше със Слънцето, когато Мо изпрати Залеза и посрещна Изгрева, тъкмо когато нахлупи Старата Шапка, а  птиците се нагласиха по гнездата за новата приказка....Точно в този момент...Задуха непосилно силният вятър.  Да това бе Той - Силният Вятър, който носеше Промяната. Тя не идваше по тези места, но явно Пътя я доведе, винаги носена от Силния Вятър. И се случи. Вятъра на Промяната ОТНЕСЕ Старата Шапка....
Мо се натъжи. Не успя да преглътне загубата и реши да потърси Старата Шапка. Това бе потомствената шапка на баба и. Както знаем всички подобни бабини деветини са вълшебни и няма как да бъдат заменени. Невъзможно бе да се преобразява без НЕЯ и Мо  пое по Пътя за да търси решение. Сбогува се с Дървото, птиците и острова, обеща да се върне скоро и изчезна.
Дървото на Желанията остана само. За първи път не забеляза залеза на Луната. За първи път не видя Изгрева на Слънцето, не чу птиците, не помръдна. Мо я нямаше и всичко бе загубило смисъл. Колко време остана в пълна неподвижност, Дървото не разбра. Единственото му усещане бе ПРАЗНОТА....и само споменът го държеше в съществуването.

През цялото това време, Мо старателно търсеше Старата Шапка и не спираше да си мисли за островчето, за Дървото и за птиците. Липсата гнетеше и душата на Мо и се налагаше да измисля някакви магии, за да се успокоява. Сянката на Мо стана силна и даже се кръсти с името и - МагМО...  Дали истинските неща зависят от Старата Шапка на баба ми....или зависят от самите себе си. Да намеря решението е по-трудно от колкото да намеря Старата Шапка. Мислеше си една нова Мо - МагМО. И докато скиташе по света и помагаше в живота на другите, пръснати из целия необятен космос, МагМО им разказваше за Дървото на Желанията и желанието да се върне на острова ставаше все по-силно.  Един ден не издържа.  Сянката и все повече генерираше желания и на Мо не и остана повече сила да търси. Яхна метлата, която бе спечелила първо място на състезанието за вещи в занаята и подпали към къщи. Колко време летя, самата тя не разбра.

Мо се  появи  на острова точно когато Луната изгряваще червена и топла, а Слънцето залязваше синьо и хладно. Това което видя, бе вкамененото и неподвижно лице на Дървото, чиято усмивка бавно връщаше живота в короната му. Прегърна го. Дървото се събуди от Пустотата, а Мо усети Живота си отново да пърха в сърцето.  Музиката, която звучи на острова е симфонията на тяхната обич. Птиците пеят песента на приятелството, а желанията отново се сбъдват.  По нищо не личи, че Промяната е идвала по тези места, носена от Силния Вятър.

Мо се преобразява по свой начин с Новата си Стара  Шапка, която щастливо се завърна на главата и, където бабините деветини са скрити в перцата, грижливо закачени от едната страна. Оказа се, че Силния Вятър я е запокитил в короната на Дървото и че често това, което търсим ни е под носа...А Сянката, която се кръсти МагМО често идва на гости - на чай, за да си говорят за света на сенките, където тя обитава. Голям смях пада, като им разказва за онази сянка, дето беше убила собственика си и се беше даже оженила за кралица...
Островчето си е още там, но едновременно пътува  по Пътя  със своите обитатели в необятния космос. Дървото на Желанията е щастливо. Приказките не спират да се случват, а Свидетеля им - Мо и нейната Сянка Маг Мо до ден днешен ги разказват под Дървото за всички.
                                                     Без Край