Носталгия

 

Ех, честита поредна Нова Година, мили прЕятели под и над 50те! Туй умно слово ме вдъхнови да напиша един резониращ социално пост! Като на поста! ..Умилих се четейки колко сме били хай левъл! Над Нещата! Спомних си как даже не смееха да ни казват в училище, че нищо няма да излезе от нас/както обработваха поколението на децата ни/, щото щяха да подкопаят вярата в ИДЕАЛЪТ! В "Нашата Партия". И най-вече във Вожда, който е живия Червен Бог и Пример за подражание в красната ни социалистическа държавица - извоювана от работническата класа за работническата класа. И никакви други класи, молим! Те такава, каквато Левски и Ботев са я мечтали, пък и Георги Димитров най-вече - те такава държавица си имахме ние, хората над 50те, барабар с един почти вечен държавник, за когото всеки ден се разказваха вицове и анекдоти. На купон в панелката до сутринта със Сталичная за 5 лева! Веселбата не се санкционираше, тя беше работническа необходимост и разтуха. Ииии, верно - много неща можехме да поправяме с "теслата и майката" - почти всичко! Москвича, трабанта, после и ладата: с чук, и сърп, и в уикенда - по 4 часа лежанка пред блока или ленински съботник. После някой земе, че спретне салатата и айде пак по съседски - Всяка Неделя с розовата пантерка, сериала за Робинята и дневниците, накрая и елитен филм за войната! Толкова обичахме "а утринните тук са тихи или Щирлиц етава знал...." Но пък ходехме на културка концерти, театро, елита посещаваше опери и балети - там наистина беше завладяващо социално и красиво в стил "сталински барок" - артистите бяха почти обожавани като ЦК на бекапе, което пък на послушните раздаваше апартаменти....Как приятна вспомнит, но ето бъйло давно и неправда....ай ай ай, она танцевала два раза - первъй и последний.... Носталгия... Беше хубаво, хубаво си беше в пълното с идеали време-пространство на един перфектен социален експеримент, който тотално рухна заради идеалите. Да! Просто ние не се харесвахме толкова идеални. И идеалите не харесахме и не ги последвахме. И ей на - до къде се докарахме.....Абе - ЗДРАВЕ да Е!

МагМо

Ето го и словото, да не съм голословна: 

Не закачайте хората след петдесет. Сериозно.
Това не е просто възраст - това е школа по оцеляване без инструкции.

Те са здрави като хляб, стоял седмица без плик.
И точни като домашни чехли, летящи право в целта - без предупреждение.

На пет годинки вече разчитаха настроението вкъщи по звука на капака върху тенджерата.

На седем носеха ключ на връвка на врата и знаеха правилото:
Храната е в хладилника. Претопли я. Не подпалвай къщата.

На девет готвеха без рецепта.

На десет поправяха кранчето и знаеха
как да избягат от кучето на съседа -
понякога с кофа на главата, за всеки случай.

По цял ден - навън. Без телефони.Без екрани.
Прибираха се по тъмно, с колене, които изглеждаха като карта на битки.

И оцеляха.

Раните лекуваха със слюнка и лист от живовляк. А ако болеше, чуваха кратко:
Ще мине. Нищо толкова не е станало. Не боли.

Ядяха хляб със захар. Пиеха вода от маркуча.
Имаха имунитет, на който всеки йогурт може само да завижда.
Алергии или нямаше, или просто не се обсъждаха.

Те знаят десетки начини
да изперат петна от трева, масло, мастило, кръв и кал.
Защото вкъщи трябваше да се върнеш Както трябва.
Без много пазарлъци...

Те преживяха технологиите на живо:
транзисторно радио, грамофон с плочи, черно-бял телевизор, винил, касети, CD...
А днес носят хиляди песни в джоба си.
И въпреки това им липсва пукането на лентата, превъртана с молив.

Като вземеха книжка, се качваха в Лада
и тръгваха през половин държава.
Без климатик. Без GPS. Без резервации.
Само карта, сандвичи с яйце и увереност, че пътят ще ги изведе.
И ги извеждаше.

Това е последното поколение, което помни свят без интернет.
Без паника, че батерията е паднала.
Помнят стационарния телефон, тетрадките с рецепти и рождените дни без напомняния.

Те умеят:
да поправят почти всичко с изолирбанд, кламер и клещи.
Да гледат един канал и да не се оплакват.
Да знаят, че прелистване е телефонен указател, а не социална мрежа.
Да вярват, че ако не вдигнеш - значи си жив, ще се обадиш.

Те са различни. С емоционална броня.
С нерви - от време на недоимък.
С рефлекси - закалени в двора и в живота.

Последните нинджи на всекидневието.

Затова не закачайте хората след петдесет.
Те са видели повече. Живели са по-дълбоко.
И най-вероятно носят в джоба си ментови бонбони, по-стари от твоя смартфон.

Автор  Иван Цимбалюк