Албумче за Спомени
На Мата Мо
Писани по вътрешна необходимост от подреждане на мисли.
По пътя към себето….
Въведение
Срещащи, чакащи, малко скърбящи…
Но винаги себе си.
Дебнещи мигове, в сянката на някой изоставен сандал… след нощта, идва изгрева и песни, които никой не е пял…
Вътрето, с вънка се смесват и кал благодатна полепва
по боси нозе…Влизам в магическата реалност.
Облаци с птици, капки отвеяни, бели коне…
Думи със смисъл и музика. Мълчана вода.
Изгрев и Залез се смесват. Изгрява Дъга.
Обичам да пуша цигара сутрин, с кафе.
И да мисля.
За Градежите.
Близкото Минало - СлънцеЛуна.
Сегашното Вечно - Шарена Къща.
И Благодатното Бъдеще - Трите Върха.
В светата Троица истината скрита е.
И в светата Двоица.
И най-вече, в Светата Единица.
*****************
СТуДийНи Записки
СтудиЯ1
Пушенето като част от мисловния процес и творчеството
Може да пушите всякакви билки, смесени с малко тютюн. А какво ли ще стане , ако изсушим цветовете на тютюна. Трябва да пробваме, те и без това не ги берат.
Тук ви поздравявам с една изпитана рецепта за сутрешното кафе:
Смесвате листа от Мариян, с цветове от Мащерка и поръсвате с тютюн. Получава се неземен аромат, леко замайване и приятен вкус от лека горчивина и огън. Помага при писане на поезия. Осъществява връзката веднага след вдъхване.
Процесът на генериране на мисли е свързан с елемента въздух и горенето. Така, че ако пушите, знайте, че свързвайки се на повече нива с този елемент, мислите ви се обменят по - ефективно. Не че съм за тютюнопушенето, пък и тютюнът не е единственото биле, което дава аромат и пушек?... Индианците си го пушат, въпросът е как и с каква цел. Вредността на всяка една билка за пушене идва от прекомерна и нецеленасочена употреба, което я лишава от магическите и свойства. Разбира се, важно е къде расте, с какво се пръска и какво поема от почвата. А за да сте наясно с тези фактори и за да имате успех в пушенето, наберете я от екологични планински райони, по възможност отдалечени от промишленост. Най-ефективно е действието на всяко растение, ако е обгрижено и полято от вас самите. Така то приема информацията по химически път и реагира като произвежда допълваща субстанция, за вас. Растенията са благодарни по най-благородния начин за грижите. Те ви произвеждат онова, което ви липсва в химията, за да имате пълноценен процес на живеене на клетъчно ниво. Вие се трудите за тяхното благосъстояние , а те хранят всяка ваша клетка. Така вашите грижи за баланса на химическите елементи и процеси в тялото ви, напълно отпадат. Всяко нещо, отгледано с любов, ражда любов. Всяко наше действие, поражда противодействие. Прави добро, изяж лайно и изчакай. Получи добро и пак изяж лайно. Така баланса на химията в организма ще поддържа мислите ви ясни, чисти и добри!
И пушенето няма да вреди.
Из лекцията на Професорката по ОтПушване на Канали, д-р на педяидеологическите науки – Моми Ив
СтудиЯ 2
Спомен от Бъдещето
Пирамидата. Сакралната Вечност, която съдържа всичко сътворено в този свят. Всяка нещо, преминало през проверката на Времето е Вечно! Намираме се във фабриката за вечни артикули. Тук се проверява всеки творчески експеримент. Ние сме орисани творци и сме в състояние да продуцираме огромно количество идеи в базата данни, в пространството. Ако една идея бъде подкрепена от четирите коефициента: полезност, успеваемост, надежност и саморегулация и тя издържи на перипетиите, които и поставя Времето като Изпитващ Фактор, то тя се адаптирва към Промените. Така тя живее собствен живот и притежава гъвкав гръбнак. Пример №1 в Историята на Човечеството са Пирамидите. Те съществуват на всякъде по света и изучавайки ги, хората се информират как работят законите на Природата, вечната и временната. Временната Природа е онова, създадено, което не успее да премине през проверката на времето. Носителят на понятието Вечност е Съзнанието. Макар,че не може да си представи Вечността, Съзнанието все пак успява да си обясни явлението. Макар и непостигната, вечността битува в съзнанието. Проява на нейния характер наблюдаваме в игровата форма на общуване, детското чисто съзнание, което пречупва всичко през кристалната си форма, която е пирамидална съвършена структура. Изкуството също е проява на чувството за вечност, на онази сигурност, която те обзема, когато се потопиш в океана на творческата си вълна. Фактът, че децата проявяват това усещане доста експерсивно, е и доказателство за нейното съществуване.
Да си зададем Въпросът! Кой съм Аз? Аз Съм. А Кой Съм Аз….
И ето го въртящият се кръг на Вечността. Змията, захапала опашка се самоунищожава, за да се Възроди. Още един символ на Вечността, преминал през времена и епохи. Аз съм Пирамида. Кристална структура, през която преминават слънчевите очи и виждат света в цветове и форми. Аз съм Змия, защото предизвиквайки собственото си унищожение, аз се възраждам по-силна и по-убедителна. Аз съм Цел и Посока. Аз съм Решаващия. Аз съм и Твореца, и Писателя, и Войника. Всеки Божи Ден аз давам на своята пирамида светлина, излъсквам я до блясък и наблюдавам какво преминава. Когато имам повече възможности, избирам най-добрата, а когато нямам изход, се стаявам и чакам времето да покаже вариантите.
„Господи, дай ми сили да утеша, а не да ме утешават, да разбирам, а не да бъда разбирана, да обичам, а не да бъда обичана. Защото, когато даваме, получаваме и прощавайки – сме опростени” – това е молитвата, дадена от Свети Франциск от Асизи. Тук структурата се крепи само на трите фактора: утешение, разбиране и обичане. А вечния принцип е заложен в процеса на даване и получаване. Дай това, което искаш да получиш.
Пирамидата е в хиповизата, онази жлеза, която няма два дяла. Всички медитативни практики, в които основно място заемат заниманията с изкуства, включително и бойни имат за цел да осигуряват добро функциониране на този орган за възприемане на невидимата реалност. Там са съсредоточени всички извечни представи и символи, чрез които се предава и приема невидимата информация – форми, цветове, вкусове, аромати и звуци. Обменът се осъществява чрез динамиката на вълните, предизвикани от резонанси с околната действителност. При достатъчно количество на постъпилата информация, на всички нива се извършва трансформация и адаптация. Отпадат някои предишни представи, рушат се парадигми и зацикляния и се заместват с по-положителни, по-функционални и по-добри модели. Така Съзнанието се обогатява с нови контакти, открива нови пространства и създава нови перспективи. Промените са добре дошли, а реакциите са навременни и обмислени. Мисълта е свежа и готова да предложи все по-голям брой решения, а тялото се чувства здраво. И си припомня как в бъдеще ще сътвори най-великото тайнство, наречено любов.
Урок по Структурни Реформи и Кристални Мрежи на Доцента по Символика – в Югоизточен Пирински Невидим Университет - Мер Моа
СтудиЯ 3
ЛЮБОВ – ИСТИНА – КРАСОТА – ХАРМОНИЯ - МЪДРОСТ- ЕДИНСТВО
Разбират ли Децата тези думи и ако да, то – как?
Детската психика работи на други нива, свързва се с невидими канали и светове и откликва на скрити сигнали. Децата са онова, което трябва да бъдат хората. Как хората са се вживяли в някакви роли и са престанали да бъдат себе си и как нещата са загрубели до толкова, че сега да правим разлика между малкия и големия човек?
Струва си да се замислим, ние, „големите хора” и да се вслушаме в гласовете на „малките хора”, като от нас се иска само да ги напътстваме чрез мъдростта на приказките. Като самите ние създаваме през това време приказките на собствения си живот. За да сме в крак с „младите”, ние не бива да спираме да мечтаем, да играем и да гледаме на света с широко отворени очи! Ние не бива да преставаме да галим уличните котки, да храним кучето и кокошките на съседа, да тичаме по поляните и да си караме колелото, да си играем на „разсмиванка” и „жоменка”, да се пръскаме с вода и да крадем череши…Ние сме това, което са те и те са това, което сме ние…Каквото им дадем, това ще получим! Ако ги научим, че живота е прекрасно, свръх-интересно и ултра-научно приключение, ако им покажем, че гениалността е в простите неща, ако им дадем да опитат от вдъхновението, с което правим торта, чиято черешка е предназначена за тях….
Децата научават това, което са изпитали!
Ако децата получават несправедливи упреци, те се научават да презират.
Ако децата са заобиколени с враждебност, те се научават да се бият.
Ако децата растат в страх, те се научават да се тревожат.
Ако към децата изпитвате съжаление, те се научават да се самосъжаляват.
Ако към децата се отнасяте с присмех, те се научават да се срамуват.
Ако децата се измъчват от ревност, те научават какво е завист.
Ако децата живеят с чувство за срам, те се научават да се чувстват виновни.
Ако проявявате към децата толерантност, те се научават да бъдат търпеливи.
Ако вдъхвате на децата кураж, те се научават да бъдат уверени.
Ако децата получават похвала, те научават какво е благодарност.
Ако децата срещат одобрение, те се научават да харесват себе си.
Ако се отнасяте с децата с благосклонност, те се научават да търсят любовта в света.
Ако децата получават признание, те се научават да следват целите си.
Ако обграждате децата с разбиране, те се научават да бъдат щедри.
Ако децата живеят сред честност и почтеност, те научават какво е истина и справедливост.
Ако децата живеят в сигурност, те се научават да вярват в себе си и в хората.
Ако децата опознаят приятелството, те научават, че светът е хубаво място за живеене.
Ако децата живеят в спокойствие, те постигат хармонията на Духа.
А Ако си зададете въпросът: Как живеят нашите деца?....Вероятно някои от вас ще въздъхнат, други ще се усмихнат, а трети ще се заинтригуват. Но Топлината всеки ще я почувства. И това е пътя към Добруването.
Любов: чувството, с което раждайки се, прегръщаш Света.
Истина: чувството, с което определяш вечността.
Красота: чувството, което те кара да плачеш от щастие.
Хармония: чувството, което те кара да стоиш безмълвен.
Мъдрост: чувството, което изпитваш, когато си постъпил правилно.
Единство: чувството, което те кара да забравяш кой си.
Нека нашата Горска Градина отгледа най-красивите и най-ароматни Цветя, нека растат всеотдайни и щастливи!
Из Проповедта на Сестра МоМария при откриването на Горската Детска Градина в село „Трите Върха”
Любовните истории на Змейове и Самодиви
Приказки за Лека Нощ
Изровени от архивите и преразказани от Мо
Тайната Любовна История на Пиринския Змей, мома Стана и тяхното чедо чух първо от Кака Петрана от Мусомище, а после открих и в една книжка, в която бяха събрани разкази от незнайни и талантливи разказвачи от Пиринска Македония в далечните 70 години на миналия век. Потресаващата връзка на хората със Змейовете по това време, техните взаимоотношения, бит и умения нарисуваха една кристално ясна картина на Магическата реалност по онова време. Времето на всички предания, митове, приказки и легенди. Техните силни емоции, добротата им, вярата им, себеотдаването им ме изумиха с реалността си. Споделям тази реалност с вас, като ви препоръчвам да я четете на глас, вечер, преди заспиване, на свещи. И да си я озвучите в реално време от някое супер яко интернет-медитативно радио!
Приятно забавление в Магическият свят, който нашите предци обитавали с любов!
…..Имало едно време, в което никой не смеел да дреме!
Всеки бил напет и у-свет, щото било интересно. И както казва Пух:
Никога не е било, някога да не е било. Винаги е било, както някъде е било!
В старо време обширното Добро поле над Неврокоп, на югоизток от връх Ореляк, е било езеро. Край неговите брегове растяла буйна трева и пашували много стада.
Един овчар пасял овците на голям чорбаджия от Неврокоп. Спазарен бил освен облеклото и храната, за година да получава и по една жълтица. Като имал предвид, че настъпват тежки старини, когато няма да може да бъде пастир, той решил да опазва ежегодното получавано възнаграждение. За тази цел изкусно издълбал кухата част на тоягата, в която поставял златните монети. Почти била пълна, когато един ден, докато си пасял стадото, се извила страховита буря. Той подкарал овцете на по-закрито място. По овчарски навик, захвърлил гегата си по една изостанала овца, но тя се плъзнала като змия по мократа трева и паднала в синьото езеро. Тюхкал се, вайкал се овчарят, но дъждът и вятърът немилостиво шибали като стрели, а езерото било дълбоко и не могло да се гази в него. Така, за един миг, изгубил спестеното от десетки години. Макар и обеднял, той продължил да работи като овчар, а на стари години за него се погрижили децата на чорбаджията, за когото работил цял живот.
По това време живяла в Мусомище при бедните си родители хубава мома, на име Стана. Хубостта и била като зората, а на хорото няма равна. Всяка неделя тя с дружките си излизала на мегданя, където се виело кръшното селско хоро. Съгледал веднъж хубавата мома живеещия наблизо триглав Пирински Змей и решил да си я вземе за жена. Открил той намерението си пред девойката и тя от ден на ден започнала да линее. Престанала да излиза на хорото, а и на работа се страхувала да отиде самичка. Решението на Змея било твърдо и той търсел сгоден момент да я грабне. Един неделен ден, мома Стана не издържала и излязла с дружките си на хорото. Препълнил се мегданя с моми и ергени. И възрастни дошли да се порадват на веселбата, да погледат Стана, която греела като ярка звезда. Тъкмо, когато хорото се виело на няколко ката, откъм Лясковския връх се спуснал страшен тъмен облак. Започнало да се святка, да трещи и да гърми. Настанала суматоха и всички побягнали да се крият. Тогава Змеят се спуснал насред селото, грабнал в обятията си мома Стана и изчезнал. Когато всичко утихнало, хората още стояли като втрещени. Кат дошли малко на себе си, започнали да се питат какво да правят, нали Стана била най-личната мома, а поверието гласяло, че ако не се намери, лошо ще стане за селото, мор и глад ще настъпят. Най-безстрашните юнаци, все отбор ергени, тръгнали да я търсят в близките гори, макар и с риск за живота си. Търсили я из пиринските гори и съседни села, търсили близо година, но нямало ни вест, ни кост от Стана. Мир нямал и нейния стар баща. Той бродил и питал навсякъде, разпитвал и разучавал, но напразно. Уморен, решил да се отбие към Светигергьовската Скала, да си почине. Като изкачил стръмнината, що да види – дъщеря му Стана стои на скалата, с дете-змейче на ръце. Бащата потъркал очи, да не би да сънува. Като го видяла, Стана пламнала от радост, оставила детето, затичала се и прегърнала преждевременно състарилия се баща. Разпитала го набързо за майка си, за дружките, за всички в село. Той и разказал как я търсят, как тъгуват за нея, а така също и за мълвата, която се носела, за злото, което ги очаква, ако не я намерят и върнат в село. Дъщерята поклатила глава и въздъхнала: „Татко, татко, ако се върна, за мен живот няма. Знаете силата на Змея, лошо ще е и за мене, но още по-зле ще стане за тебе и за село. Виждаш, че заради мене, Змеят никаква пакост не е сторвал от години на людето.” Мъка налегнала стареца, но разбрал горчивата истина и оставил змеевата невеста – своята мила дъщеря Стана и малкия си внук на съдбата им. Тръгнал да се прибира. Сърцето му се късало, но все пак бил доволен, че я видял жива и здрава. На прощаване, Стана му дала да занесе в къщи един чувал. Но чувалът бил толкова лек, че бащата полюбопитствал да види какво има вътре. Отворил го и що да види – пълен с кромидови люспи. Ядосал се, че дъщеря му се подиграва с него, изсипал го, но като всеки грижлив стопанин взел чувала за всеки случай. Пристигнал в къщи и съобщил радостната вест на жена си. Казал и за чувала. Жената, като всички жени се усъмнила – какви ще са тия люспи. Взела празния чувал, разгърнала го, разтресла го и от него се търкулнали няколко жълтици. Това били тези люспи, които не изпаднали при тръскането от бащата. Жълтиците били превърнати в люспи, за да може бащата да ги носи по-лесно. Веднага се запътили към мястото, за да съберат изхвърлените люспи-жълтици. През времето, когато бащата си тръгнал, Стана го наблюдавала и видяла всичко. Уплашила се да не би Змеят да се разсърди, като види разпиляното злато, та казала: „ На мястото, където паднаха люспите, да изври вода и да ги отнесе, та помен да не остане тук!” Така и станало. Потекли бистри извори и отнесли люспите. Това е кристална, бистра и чиста пиринска вода, която сега извира на три места при Добро Поле и която е водата от някогашното голямо езеро. Трите Извора са: Старата Топлика, Новата Топлика и изворите при Драмско. В единия от изворите – Новата Топлика, излязла и овчарската гега. Бащата и Майката на Стана търсили напразно своята дъщеря и люспите, но нито едното, нито другото могли да намерят. Дълго се лутали те, когато видели три извора и в единия – овчарска гега. Взели я да се подпират и си тръгнали за дома. Като пристигнали, в яда си, че изпуснал такова имане и не е намерил дъщеря си, Бащата ударил силно тоягата в един зид. И отново чудо! От нея се изсипали много жълтици. Събрали ги слисаните родители на Стана и заживели богато с тях.
Минали няколко години. Стана си останала там, при Змея. Момчето им пораснало силно, умно, но самотно. Един ден, в едно хубаво слънчево време, Змеят излязъл пред пещерата със Стана и сина си. Слънцето ги напекло и той казал: „Стано, знаеш ли, мене ми се е предремало, приспало ми се е. Ами седни, аз да си полегна на скута ти да заспя, ще поспя. Но ти ще вардиш много. Ще гледаш покаже ли се и най-малко облаче откъм Беласица, да ме събудиш веднага.” И легнал Змея в скута на Стана, задремал и си заспал. По едно време Стана видяла едно малко облаче към Беласица, обаче и досвидяло да събуди Змея. Добре, ама онова облаче взело да идва нагоре и като пристигало, увеличавало се. Като минал и над Катунци, облакът се уголемил заплашително. Тогава тя се разплакала, защото сбъркала, дето не събудила Змея навреме. Закапали едри сълзи над него и той отворил очи. Като видял наближаващия огромен облак, втурнал се в пещерата да си вземе боздугана. В това време Беласишкия Змей гръмнал над пещерата, разцепил я и убил Неврокопския. Стана останала сама с детето им. Колкото била голяма мъката и по бащата на сина и, толкова била голяма и радостта, че може да се прибере в къщи, в селото. Потъгувала Стана, стегнала малкото багаж, останал след нападението на Беласишкия Змей и се върнала в родното си село. Мома Стана отново заживяла в бащината си къща, където се заела с домакинството, защото майка и била починала, а старият баща възпитавал и отглеждал змейовия син. А той растял бързо и започнал да проявява необикновените си сили.
Веднъж, когато вече навършил 15 години, той поръчал на дядо си да купи един голям овен и да го заколи. После двамата отишли към „Папаз-гьол” и внукът казал: „Дядо, направи сега три лоени топки, аз ще вляза в езерото, защото тук живее убиецът на баща ми. Като видиш езерото да се развълнува и да излиза син огън, хвърляй по една лоена топка. Като видиш червен – не хвърляй!”.Влязъл внукът във водата, езерото закипяло и старецът изпълнил поръката, хвърлял лоените топки като видел син пламък. Накрая езерото се успокоило, лоените топки свършили, а внукът излязъл с белия дроб и сърцето на противника си. Така бил убит и Беласишкия Змей. Момчето поръчало на дядо си да ги изпече, но да не опитва и легнало да спи. Докато ги пекъл, обаче, старецът си изгорил пръста и инстинктивно го облизал. Момчето се наспало, та станало да похапне. „Дядо, ти си ял от печеното! Я бутни тоя бор!” Дядото побутнал бора и бора паднал. „Видя ли, че ме излъга, дядо!” И старецът: я така и така, разправил каква е работата. „Плюни ми на ръката!” Плюнал дядото на ръката, а момчето облизало плюнката и борът се вдигнал. След това момчето казало: „Сега ние с тебе дядо ще се простим. Аз съм змейско поколение и сега ще си литна!”. И полетял и се заселил в Чаушката скала. А пък езерото пресъхнало, водата му изтекла и сега се нарича Сухото Езеро. А Дупките в скалите на Добро Поле и сега се посещават от много туристи, от трите извора тече обилно пиринска благодат и напоява плодородната и обширна Долина, чиито недра били напоени с още много тайни истории.
К Р а й
Пътем-писания
„Разходка с Колело”
Денят започна отрано, но аз тръгвам по Пътя на обед. Започвам тази разходка от стаята, пред компа, допивайки кафето. ДО СКОРО тук, пред малкото екранче, чрез което си споделям всичко това… Весело да ми е!
Запердашвам по Пътя, който неумолимо се катери нагоре. Въоръжена съм с ЕмПе 4ка и в главата ми звучат ангели, а птиците наоколо пригласят, сякаш и те чуват напевите в музикалните ми тапи за уши. Първата отбивка я правя още преди манастирчето, на втория голям завой. Някакви хора са си заградили една чудна ливадка с телена оградка, а през дърветата надничат покривите на нова къща. Установявам, че не съм си взела вода, а този Път е безводен и лошо ми се пишеше. Има една чешмичка, точно на средата, но незнайно защо, от нея не тече вода, макар че коритото е пълно с доста прясна течност от небесен произход. Отминавам, преглъщайки сухотата.
Втората отбивка я правя малко след Манастирчето, което не дава никакви признаци на живот, освен добре поддържаната зеленчукова градина, дразнещо обградена с непроницаем зид от тухли „итонг”. Това място го бях открила при предишно пътешествие, когато търсех пътеката за Делчево, отново с колело. Доволна, че си съкращавам пътя с километри, аз попаднах на изпитание, в което трябваше да бутам като Сизиф две колела, свързани с рамка, по стръмния склон на пътеката. Беше доста екстремно и не ви го препоръчвам. Този път твърдо се придържах към концепцията „приятна разходка” и се отбих съвсем умишлено да видя и вдишам Водопада.
Отбивката е по черен път, който минава през бариера и от там се стеснява до пътечка, водеща при скрита къщичка в скалите, с бобови насаждения и катинар на вратата. Малка портичка отваря входа на двора и преминавайки го, аз се озовавам пред усойно и влажно, отрупано с едри заоблени камъни място, върху което падат водни струи и се пръскат като искри. Внимателно преминавам от другата страна и спечелвам възможността да пия вода от една по-чиста, странична струя, която идваше през грамада от скали. После притаявам дъх и се смалявам. Водата пее и звукът попива директно в порите и клетките като благодатна влага. Снимам моментът. Водопадът беше величествена гледка на Водната Стихия, някак задълбочена в извайването на артистично оформените каменни блокове. Всичко наоколо дишаше тази благодат и аз се присъединявам, клекнала върху полегат камък в средата на буйната рекичка. Знаех, че вдъхвам животворна течност, идваща от върховете и запаметила само природните красоти по пътя си.
След около половин час поемам обратно, излизайки на поредния завой и навивам педалите с ободрен дух и нови енергийни запаси. На поредния склон се кипри едно от най-опитомените местенца по Пътя – Чаената плантация. Тук трудолюбиви Стопани се грижат за куп редки билки: пирински чай, розмарин, салвия, лавандула и много грозде и боб. Ако са там, отбийте се да си купите чай, да научите някоя стара история, или рецепта за ракийка с 22 билки. Този път вратата е заключена и на същия склон, но по-нагоре, виждам сгушени изоставени къщи. Решавам да се приближа и хващам директно през гората, по малка пътека, стръмна и камениста, налага се да сядам сред боровете за отдих. Жаждата се появява отново. Това е стимул да продължа към заветната делчевска вода и пътьом установявам, че съм подминала изоставеното село, което вероятно е Драгостин, но ние, с колелото, самоотвержено продължаваме право нагоре, където излизаме отново на Пътя. Спестила съм доста извивки и съм на последния Голям завой до правата отсечка преди „Кадънката”, от която се любуват всички, които идват. Навивам педалите, успокоена, че трудното е минало и спирам да направя няколко снимки. Откривам и едно растение, което явно е решило да попътува и е скочило от високия пясъчник, но не е намерило почва. Качвам го на колелото и се впускам в бране на Еньовик – билката, която баба Сирма бере на Еньов Ден. Миризмата му е силно респектираща и полепва по пръстите. Забравих да спомена, че още в началото си набрах мента, джоджън и мащерка, за ухание, а сега добавях към аромотерапията и парфюм от едно изключително рядко и слънцелюбиво планинско цвете. Последната отсечка я взимам на „един път” и след минути вече пия жадно от чешмата на мегданя.
Селото ми се вижда многолюдно, има хора в къщите за гости, звучи даже някаква чалга от Златиновите палати, коли от висок клас запълват гледката, а бабите си хортуват по пейките. Доволна и ободрена разменям добри думи и вървя към ателието. „Шарената къща” ме посреща утихнала и примирена. Спокойствие лъха от стените и ръцете ми сами намират няколко изсъхнали глинени фигурки, които грейват в цветовете на преживяното. После се появява Бай Стойчо Хвалев. Нашият Трифон, Свекър и Старейшина. Винаги усмихнат и готов за предприемане на действия, той ми съобщава, че Стана за тъкане на рогозини е пристигнал и се намира в кметството. Уговаряме се за след час и аз отново се потапям в атмосферата на туристическо Делчево, навестявайки Четрафировата Къща. В уречения час, Ленчето се появява пъхтяща и ухилена и с дружни усилия поставяме дървената конструкция на предвиденото място. Станът за плетене на рогозки от царевица е инсталиран във фоайето на втория етаж. Скоро ще наберем царевица и ще започнем и да се учим да плетем рогозини по стар делчевски маниер. Правя си кафе и се подготвям за тръгване. Очаква ме летящо спускане по новия асфалт, тук там поръсен с дребен чакъл, виещ се като река по планината. Политам. Съществото ми ликува, а тялото е застинало неподвижно върху правата рамка на съсредоточилото се в тунела колело. Въздухът става твърд и в ушите ми свисти допира с него. Примижала и утихнала, аз се отдавам на инерцията. Сякаш летенето е нещо познато и родно. Всеки завой е на дъх разстояние, а правите отсечки създават полета. Вниманието ми е толкова приковано в пътя, че никаква мисъл не може да проникне във въздушната обвивка, в която се осъществява движението. Зарадвана се приземявам в Града, който се готви за спускащата се вечер. Какви усилия да се качиш, и какво внимание, за да слезеш! Но ако целта ти е постигната, ти си минал нивото! Исках просто да престана да се страхувам от трудността да отида с колело по този Път и едновременно с това - да си подаря един прекрасен ден в Делчево!
Вече не искам, просто знам как.
Ако и на вас ви се прииска да се разходите по този Път, не губете импулса!
Пишете ми на momera@abv.bg !
Нарисува за вас: Момерина Геран
ПРИТЧИ
За Любовта
Имало едно време една далечна страна, която била създадена върху остров, в която живеели всички човешки чувства и състояния - Радостта, Тъгата, Суетата и всички останали. Включително и Любовта. Тази страна се наричала Мечтания, а островът бил в центъра на причинния океан…Но един ден огромни вълни се надигнали и почти потопили Мечтания. Това били вълните на Промяната и всички разбрали, че островът е започнал да потъва и трябва възможно най-скоро да го напуснат и да потърсят друг. Затова чувствата се качили на своите лодки и се приготвили за отплаване. Останала само Любовта. Тя била много силно привързана към това място и искала да бъде там до последния възможен момент. Но когато видяла, че островът е потънал почти напълно, решила все пак да потърси помощ.
В това време покрай нея минало Удоволствието с една огромна лодка. Любовта го попитала:
- Удоволствие, ще ме вземеш ли със себе си?
А то отвърнало:
- Не, не мога. Има много злато и сребро в лодката ми и няма никакво място за теб...
Тогава Любовта се обърнала към Суетата, която също минавала наблизо в красиво изрисувана яхта:
- Суета, моля те, помогни ми!
- Не мога да ти помогна, Любов. Ти си толкова мокрa, че ще съсипеш новата ми яхта... - оправдала се Суетата.
Заоглеждала се Любовта в търсене на своето спасение и видяла тогава Тъгата. Помолила за помощ и нея:
- Тъга, нека дойда с теб!
Но и тя не се съгласила:
- Ах, Любов! Толкова съм нещастна, че имам нужда да остана сама...
В този момент покрай тях минало Щастието, но то пък била толкова щастливо, че дори не чуло, когато Любовта го повикала...Отчаяла се Любовта и започнала да плаче. Тогава от някъде дочула глас:
- Ела Любов, аз ще те взема със себе си!
Любовта видяла един Старец, но не го познавала, а била толкова развълнувана, че ще успее и тя да се спаси, че забравила да попита за името му. Когато стъпили на твърда земя, старецът си тръгнал по своя път. Едва тогава Любовта осъзнала, колко много му дължи. Огледала се, видяла Мъдростта, която току що пристигала на брега с един сал и попитала:
-Мъдрост, кой беше този, който ме взе със себе си и спаси живота ми?
Мъдростта отговорила:
- Това беше Времето.
- Времето ли? - Учудила се Любовта. - Но защо от всички, единствено то се съгласи да ме вземе със себе си?
- Защото само Времето може да провери, колко велика е Любовта и само то може да я пренесе през огромните вълни на Промените! - усмихнала се Мъдростта... И затворила очи замечтано.
Хубав Ден и Лека Нощ в Страната на Приказните Истории!
Снимки-картинки:
http://picasaweb.google.com/momerabg/Album_spomen#
Коментари