За Драконите


За Драконите по нашите планини
Посвещава се на Годината на Черния Воден Дракон
Някога, може би в далечните  векове, когато Драконите все още живеели сред хората и били видими, по нашите планини съществували цял род такива мистични и мъдри същества. Наричали ги Триглави, защото съчетавали в себе си трите качества на материалната природа – добрина, страстност и мъдрост. В мир и сговор живеели те с местните люде и пазели Съкровищницата на Знанието.  От незапомнени времена те били Мъдреците – Учители,  които  разкривали на хората древното знание за елементите и изкуството да се материализират мечтите.  На Празници били почитани с различни ритуали, към тях се отнасяли с благоговение и благодарност.  Те проповядвали Вярата в Природата и Връзката със Земята, обожавали Богинята-Майка.  Наричали я Бендида - Змиевидната и поддържали силна любовна връзка с нея. Тя била  въплащение на универсалните енергии и функции в природата.  Мистичните сили на Драконите превъзхождали представите на хората и затова те били техните по-големи братя, които им помагали, грижели се за прехраната им и контролирали стихиите.  Но най-съществената им функция в общестото била като Пазители на Знанието.  Съзидателната им същност отговаряла на всеки знак от Богинята и така познанието от Божествения свят слизало в света на Хората и Животните. Те били справедливите Господари на Законите на Природата и отговаряли за поддръжката и баланса. За да могат да правят своите магически практики, те живеели по върховете на планинските вериги, в тайни пещери, в които съществували подземни езера и реки, грамади от кристали, скъпоценни камъни и самородно злато. От високите върхове  наблюдавали  движението на ветровете, изгревите и залезите на Светилата, отбелязвали пътя на Звездите. Те можели да преминават във всички светове и живеели толкова дълго, че на практика били безсмъртни. В зависимост от функциите си се превръщали в градоносни облаци, летящи  гущери,  горди орли,  огнени светкавици или пък красиви еднорози. А когато се влюбвали, приемали формата на ангели. Седем Истини познавали те, седем небеса обитавали. Седемте Сили на Енергията владеели. Земята била тяхната Обител. Водата била тяхната Памет. Чрез Огъня изгаряли старото, а с вятъра донасяли новото, в  звука зараждали проявеното, а в космоса - непроявеното. Отвъд  тези обвивки съществувал изначалния, вечен свят на Божественото, от където произлизали всички  форми на съществуващото.  Драконите били Венеца на Еволюцията на Душата и чрез тях се проявявал Твореца в своята Пълнота.  Величието на Съзнанието се въплащавало в материята чрез тяхното битие. В цялата Вселена съществували Дракони, на всяка планета живеели те и управлявали космическите елементи,  пазели знанието за духовното и материалното и помагали на съществата да се просветляват.


Такъв един Дракон обитавал дълбоката пещера на Лясковския връх в Пирин, който се извисявал остро над обширното Добро поле, в Скритата Долина на реката Нестос. Живеел той самотно, но спокойно, дълги години споделял съдбите на поколения планинци, овчари и отшелници.  Грижел се за Изворите, пазел богатствата на планината и наглеждал полята. Понякога се появявал сред хората от селата като странник, а понякога изливал дъжд и пращал светкавици. Могъщ бил той, сила и мъдрост имал, но любима си нямал. Самотата му била блажена, но му се искало  да сподели с някоя добросърдечна хубавица способностите и талантите си, замечтал се бил за любов, за семейство... На драконите не им било лесно в ония времена да си намерят половинка.  Вече били изчезващ вид и  се налагало да изминават големи разтояния, за да срещнат себеподобни. Случвало се единици от тях да се привържат  към хората и да се влюбят в някои особено надарени и красиви представители на човешката раса.  От тези връзки се раждали драконоподобни човеци, владеещи силите на природата. Тези поколения също живеели в горите и пещерите, но изглеждали съвсем като хора и извършвали многобройни подвизи и чудеса. За тях се разказвали легенди, пеели се песни, били почитани като герои и лечители. Такъв бил и този Дракон, който живеел в Пирин. За него се знаело отколе и всички боязливо поглеждали към високите хребети и баири, когато си разказвали историите му.  А Драконът от години оглеждал момите от поселищата и ето, че един ден съзрял ангелоподобно създание, блестящо от хубост и доброта. Трепнало сърцето му, насълзили се очите му, огромна въздишка се отронила от гърдите му. Поболял се той от копнеж по девойката, най-красива сред красивите. Веднъж, когато тя наливала вода в стомните си от най-чистия извор, той се явил пред нея и я заговорил.   Споделил и, че я иска за жена, предложил и богатствата си, обещал и грижи и защита, помолил я да му пристане.  Момата се уплашила. Чувала била, че когато те залюби змей, тежка участ те спохожда, раздяла с човешкото ти предстои, голяма промяна в живота ти идва.  Скрила се в къщи и не смеела да излиза, бояла се, че ще я открадне зла сила.  А той през това време изгарял от страст и зорко следял всички пътечки, не спял, не ядял, решил да я отвлече  насила.  Той знаел, че няма да и причини зло, искал да и разкрие същността си, за да го обикне истински когато го опознае. И това била самата истина – тя щяла да се влюби в него, когато го види в  човешкия му облик, който бил самата му божествена същност.
Доста дълго чакал Драконът, докато му се отдал сгоден момент. Случило се момичето да излезе на неделното хоро, омръзнало му било да се страхува и смело пристъпило навън с дружките си да се разтанцува. Веднага я видял той, превърнал се на градоносен облак, затрещял, засвяткал, заизливал  потоци вода над селото.   Прекрасната девойка затворила очи и го съзряла с вътрешното си зрение пред себе си. Разбрала тя, че нищо не може да застане между тях и се отдала на съдбата си, на голямата промяна.  Прегърнала го и двамата отлетели към тайната пещера, към леговището му. Преобразил се Дракона, свалил Седемте си ризи и открил божествената си сърцевина. Влюбила се момата, забравила за всичко друго и се посветила на любовна преданост.  Изучила лечебните сили на билките, магията на елементите,  мъдростта на природата. Всеки ден пиела Жива Вода от Свещения Извор.  Щастлива се чувствала и благодаряла на съдбата си. Никой не можел да отиде толкова близо до Дракона, а тя влязла в сърцето му и там създала уютен дом за душата му.  Станала му любима, посестрима и майка. Прегръщала го, готвела му и детенце му родила.  Любовта им  край нямала, живеели сред чудеса, а синът им растял с часове и на пет години бил силен и умен като голям юнак.  
В една прекрасна пролетна утрин, тримата посрещнали изгрева пред пещерата както всеки ден, но този път Дракона поискал да поспи в скута на Любимата си, та не излетяли нанякъде, както често правели.   Преди да се унесе в своите драконски сънища, той я помолил да го събуди, ако види дори и най-малкото бяло облаче на небето.   Захласнала се тя, гледала го как спи и галела косите му, забравила дори детето, което играело наблизо. Не видяла как едно пухкаво петънце се появило над Беласица. Не видяла как пораснало то и се превърнало в черен и страшен гръмотевичен облак. Когато вдигнала очи и проумяла какво става, когато познала Беласишкия Змей, едри сълзи закапали от очите и, а от горещината им  Драконът се събудил. Той мигом скочил, но не успял да се защити от ослепителната мълния, която го поразила.  Казал си последната молитва, благодарил за изживяната любов и предал душата си на Божественото.  Напускайки тялото си, заръчал на сина си да пази майка си и да отмъсти за прекършеното щастие.   Прегърнали се тримата и стояли така, докато всяка следа от техния живот изчезнала.  Невидима станала дори пещерата.  Тъгата от раздялата  свила гнездо в сърцата им, побелели от сълзи очите им.  Слезли в Долината майка и син, заживели сред хората тихо и смирено.  Грижел се синът за майка си, помагал и на людете. Юначествата му се разчули надалеч и се разказвали като  приказки.  Дошло време да се изпълни заръката на баща му.  Момчето навършило двайсет години, крилата му били достатъчно големи, а силата му  толкова нарастнала, че вече нямало достоен противник за бойните му умения. Подготвил се той за дълъг път. Сбогувал се с майка си, пребродил Пирин и Родопите надлъж и нашир,  стигнал до Беласица. Намерил езерото, в което живеело чудовището-убиец на баща му и влязъл в страховита битка. Три дена се вълнували водите на езерото и изригвали ту червени, ту сини пламъци.  Накрая момъкът излязъл от водата  жив и  носел сърцето на противника си в ръце.  Той знаел, че там е заключена част от душата на баща му, направил ритуал и го погребал в земята. На това място мигом израстнало Драконово Дърво.  Момъкът заживял под Дървото и научил всичко за Долната Земя, за семейството на Драконите,  за  магическите им способности и за приказния им живот.  Проникнал се от мъдрост и любов, просветлил се. Разбрал, че  Божественото  обитава всяко сърце, че безкрайни са неговите проявления.  Възродила се душата на баща му, разширило се съзнанието му.  Познал Седемте Истини младият Дракон и се усетил цялостен и пълен със съвършенства. Разперил могъщите си крила  и се възнесъл в безкрая.  Превърнал се във Велик Дух и невидимото му присъствие прегърнало Вселената.  От тогава, та до края на времената, Драконът следва своята мисия: да възражда хармонията, да вярва в любовта, да пази  мъдростта и да твори красотата.   От тогава, та и до сега, майка му броди по широкия свят и го търси в очите на всеки, който вярва в дракони.  

Авторски вариант по стара българска приказка от МагМо 

12.12.2012, София 


                                                  



Коментари

Популярни публикации