Поезия от миналия век

Поетични изблици на Мо. Случайно записани за нейния дядо Кольо. С послеслов за бъдещето, което е сега...

На безумците с любов

Хей, Безумци, Хора безразсъдни!

Невярващи във нищо Подлеци!

Умиващи със кръв ръцете си, затънали във тинята Лъжци!

Кое ви кара да го правите, бездомни, скитащи души?

Човешко или не, това са нравите, ще кажете, на днешните и грешни дни!

Потъвайте във мнимото си щастие, в еснафските представи, в дребните лъжи...Във фалша на това, което всеки прави, за да се издигне или провали...

Ще дойде миг, в който вие ще платите - покварата и всички гнусоти. Ще молите, ще обещавате и ще се хващате за сламките в по-чистите води....

За Чистотата ли? Да, Тя убива. Ще стигне до задръстените ви души. И Страшната, но Чиста ИСТИНА, 
ще ви изтрие, ще ви заличи!

София, 1986г

*************************************

Петна

Отново виното замайва ни.

Отново клепките притварят се.

И пак сме чужди на проблемите.

Макар, че себе си не сме намерили.

Съзнанието спи отпуснато.

Нечуващи и болни са душите ни.

Дори сънят ни на кошмарите обречен е,

и липсват даже в него изгреви.

На вън е Есен. И облаци събират се.

И вятър блъска по прозорците.

Затворени във нямото безсилие,

обречени, самотни мисли гърчат се.

В стените бели удряме главите си.

А рамките в железни клещи стягат ни.

Вратите с трясък в нас затварят се.

Заспиваме на болката отдадени.

Несмели вече са мечтите ни.

От плахите си стъпки плашим се.

Тъй стреснати, очудени и мнителни

със евтини фантазии храним се.

Избухват вътре в нас въпросите.

Защо сме клекнали и паднали.

Но гледайки петната смеем се.

Защото ний петна сме станали.

София 1986

********************************************************************************

На колегите от балета с Любов:

Колеги мои!

Бъдете верни на себе си , бъдете над нещата.

Обичайте Живота с Красотата.

Обичайте изкуството и всичко свято, което ражда се в душата.

Тъй както важни са земята, младостта и вярата във любовта.

Тъй както ние сме дошли да кажем приказката на децата.

Изкуството е вечно. 

Ние сме във него пясък.

И пясъчен часовник е живота.

Един след друг като прашинки малки изчезваме, 

щом Времето почука на вратата.

И водени от чувства най-различни, 

умираме нещастни и безлични.

В стремежа си да бъдем личности, да бъдем новото в тоз ред, 

си струва без да се преструваме да кажем:

НЕКА ИСТИНАТА най-отпред!

Русе 1986, по повод едно недоразумение 

***************************************************

***********************************************************************************

ЕСЕНно

И идва ЕСЕН. Вечер е в душата ми. 

И тихо падат есенни мечти.

Спокойно, бавно съхнат в мен унесени, 

едва родени утринни вълни.

И пак неволно пламъкът догаря, 

пак восъкът остава вледенен.

Душата ми е пак бездънна яма.

Студен, нещастен вятър уморен.

И идва вечер. Тихо е сега.

Усмивката замряла  - плаче.

Умира там една звезда и влива сила на нощта.

И пак, и пак неволно вятърът се връща.

И пак донася свежест и роса.

А тъмнината ме обгръща.

Аз вярвам, плача и мълча.

И идва есен. Носи ми прохлада.

Едва, едва докосва ме тъга...

Една усмивка есенна пропада, 

една мечта по-малко в утринта.

******************************

Есенно видение

Любима болка, сладка есенна мечта.

Над тихото небе дъгата плува.

И вятър носи още есенни листа.

В тишината съм, сънувам:

Река с прекрасен залез, пурпурно червен.

Водата уморена.

Сънувам вярвайки, че някой ден сънят ще стане весел.

Че ще обичам, че ще бъда благодарна.

На тихото на мрачината и на сивотата на деня.

Не питам, отговор не търся и не искам.

Оглеждам се във Живата Вода.

До болка събите си стискам.

Ако се събудя, ще умра.

Русе 1985г

*************************************************************************

 

На татко

Когато си отиде.

Милионите Слънца избухват.

Децата смеят се и плачат.

Денят неволно се усмихва.

А синьото над нас се влачи.

Мъгла обвива ме и ме притиска.

От вътре нещо грозно дращи.

Разкъсвам се на хиляди рояци.

И даже мислите ми не ме искат.

Не мога да се смея, нямам сили.

Да, искам много да не спра да плача.

В безкрая на далечните въпроси, 

да потопя горещите клепачи.

Къде си Нежност?

Искам да съм морска пяна от капчиците чисти на Дъгата!

Милионите Слънца избухват.

Детето в мене смее се и плаче.

София, 1986